огнени сълзи
Седем минути преди мръкване
на голото легло ще легна
ще затворя очи мълчаливо
и ще поема най-сладката глътка забвение
А когато ти се върнеш
и полузаспала ме намериш
не дърпай скришом тежките завеси
а се сгуши при мен и покани луната да ни гледа.
ХХХ
Държах я под ключ.
Давах и огризките от трапезата ми и я наказвах с мълчание.
Но Тя пак остана силна.
Когато я пускам навън за глътка свеж въздух, тя се превръща в смъртоносен тайфун, сякаш владее силата на всички стихии. Тя самата е стихия.
С хедонистична страст завихря водовъртежи, които помитат по пътя си естакади и бентове от смирение, градени с години. Разлиства дърветата само с поглед, без да мисли, че е есен и съвсем не е време за цъфтеж.
Мислех, че с годините ще се усмири. Мислех, че ще порасне, ще разбере.
Принудителната изолация изостри сетивата й и Тя стана по-изобретателна, по-хитра.
Използва случайно изтървани въздишки, за да обсеби сънищата ми.
Или пък дебне небрежното отмятане на някой непокорен кичур, за да се прокрадне в походката ми.
Тя иска всичко.
Тя е.
Приятели,
неопитни и зрели.
тъжни и смеещи се.
търсещи и щедри.
Приятели,
които все по детски ме гледате,
влюбени и сърдити.
любознателни и невежи.
Приятели с розови очила и черногледите.
старите, днешните.
росата, която събирахме в бутилки на зазоряване
дали не се е изпарила?
Приятели,
мен ми стига само да знам, че ви има.
ХХХ
На дъбовата маса
до прозореца
стърчеше малка ваза
с причудлива форма
не беше от кристал
и с грубостта си
режеше като с бръснач
кадифеното синьо на полуздрача
Присъствието и вероятно
не бе съвсем уместно
но всеки влязъл в стаята
притваряше очи унесен
в омаята на дъхавия аромат
на сънената роза в нея.
ХХХ
Точно когато решиш че си ме намерил завинаги
-раздиплил старателно всички гънки в душата ми -
ще разбереш колко време си изгубил напразно
в опити да откриеш очевидното.
ХХХ
дни тихи и дъждовни
като мистичен сън
от който няма измъкване
Ако мога само да извикам
все някой ще ме чуе
ще ме разтърси и пробуди
ще запали свещица
Или клада от думи
в която да изгоря
и да възкръсна
друга.
книга
душ
или обратно
не помня
банално
безнадеждна
днешна
тишината
а знам, че думите няма да стигнат,
на помощ ми идва тя, слънчева и разнолика.
Смело ме хваща за ръце и ме води
по утринни улици несъбудени-
прескачаме локвите ловко,
а после намигаме на полицая, който
само клати глава: “ах, безнадеждно”,
но тайно изпъчва гърди и запява
мелодия, една ритмична такава.
А ние двете преплитаме прашни коси
и политаме към небето, където
щракаме с пръсти и нареждаме
пъзели пъстроцветни и светещи
от неуморната радост на птиците
и от въздишките на ранобудни влюбени.
Не искам есен тъжна и унила,
със спомени ненужни и бездомни
като отронени листа-изящни балерини-
от вятъра безцелно носени.
А искам сиромашко лято
със циганска пола, от слънцето закърпена
във вихъра на танца палаво развяна
с коса от свила меденобакърена;
с усмивката на утрото окъпано,
нахълтало неканено във стаята,
което с пареща милувка ме събужда
и с песните на закъснели славеи.
ХХХ
Ако опиташ да я нарисуваш
като картина на стената
бои и четки няма да са нужни,
а само силна вяра и желание
и не да следваш път утъпкан и удобен,
а горска диря самодивска и усойна
с безброй светулки-елфи в мрака,
със тайнствени цветя, които чакат
нефритени устни луната да свие
за вечерната им благословия.
И ако видиш нейната премяна
сред капките роса да се белее,
грабни я и тръгни след вятъра
а тя…сама ще те намери.
***
И спят цветята и лъчи сънуват
и самодиви по поляните танцуват…
ХХХ
Прекрасен ден и пъстрооко утро-
събуждам се отново, но някак друга
Копнежи и мечти тежат във въздуха
като присъда за едно мъгливо бъдеще.
И образът ти някъде в далечината,
неясен, смътен, дяволски чаровен,
е крачката до моето разпятие,
и чашата с най-сладката отрова…
ХХХ
Разрошена и бяла потърсих те в просъница
с ръце на просяк молещ за насъщния,
но теб те нямаше и само аромата ти
в постелята до мен се беше отпечатал.
А беше страшен сън наистина,
уплаших се и исках в тебе да се сгуша,
но теб те нямаше и само стаята
обгърна ме във лилавото си бездушие.
ХХХ
Обичам паяжините, бесът и водните кончета,
Обичам подпухналите очи и торбичките под тях.
Обичам бездарните поети, но не съм филантроп.
Винаги ли за всичко имаш обяснение?!
Причинно-следствените връзки са ми чужди
и мразя философията.
Не оставяй нощем отворена книга
и никога не убивай черна котка!
Не забравяй, че ще се срещнем на един кръстопът,
където думите ще бъдат излишни.
ХХХ
от тези улици пусти,
от тези хора безумни,
бягам от този каменен град,
бягам от земния ад.
и в часове на безконечна самота
стоят самотни недописаните листове
и празните ме молят да стопя снега
във девствената им душа.
В минути на заспали истини
аз сядам пред изстрадалите листове
да стопля бялата им самота.
като изгубено във тъмното дете
докосваш ме с очи полувиновно
и чиста светлина струи от теб.
Ти идваш в дните ми нелеки
като загубил вяра в себе си поет
усмихваш ми се плахо отдалече
шептиш най-искрения си куплет.
И като тъжен клоун идваш
когато съм отчаяна, сама
почти до сълзи ме разсмиваш
попаднал в плен на мойта суета.
и строфите не са ми щит,
очакваш истински да се разкрия,
а ти да си герой от някой мит…
или ще трябва да вървя сама?
Забравена от всички ще пристъпвам аз полека
сред звезден шепот и крайморска тишина…
На пръсти леко ще докосвам
кристално-тихата вода,
с разпуснати коси- свободна, гола-
с вълшебен блян, стаен във волната душа.
Луната нежно ще припява на моя тих, гальовен зов,
незнайна лира ще успява да ме изпълни цялата с любов…
За мен прегръдка ще разтвори това притихнало море,
сънлива чайка с глас ще проговори
и лунен лъч под топлото крило ще прибере.
И сред лазура на вълните сини
ще заблести отколешна мечта за рай
при изгрева на туй божествено начало-
предвестник на щастливия безкрай.
Дали съм истинска?
-ме питаш
и с паякови пръсти ме докосваш в мрака твой,
без светлина живял като във кладенец бездънен.
Дали съм жива?
-питаш ме,
задавен от протрити обещания,
от страх да кажеш нещо истинско…
Дали красива съм?
-учудваш се на майската ми страст,
споделящ настроенията на март.
Не съм истинска,
не съм жива,
не съм красива
с теб.
Вера Лотарова
