моята си камбанария

Или както се пее в онази стара песен на Лили Иванова „но щастието трябва да се търси, то никога не идвало само…“

Дали щастието просто се случва като хубавото време или за него трябва да се бориш, да го преследваш? В книгата на Елизабет Гилбърт „Яж, моли се и обичай“ попаднах на едни размишления по този въпрос, които ми харесаха и реших да ги споделя.

„Щастието е следствие от усилията на човека. Бориш се за него, стремиш се към него, изискваш го, а понякога дори тръгваш да го търсиш по света. Трябва да участваш неотклонно в проявленията на собственото си щастие. И щом веднъж си достигнал състояние на щастие, никога не трябва да ставаш немарлив в поддържането му…“

Питам се  участваме ли активно в проявленията на собственото си щастие или просто маркираме?

На тренировките по танци съм забелязала как някои от девойките, въпреки че знаят добре хореографията, не си дават много зор, движенията им са отпуснати и вяли. Други, вероятно начинаещи, имат огромното желание да се впуснат лудо в танците, но все не им се получава. Има и трети вид. Това са момичетата, които танцуват така-сякаш-никой-не-ги-гледа. Невероятно удоволствие е да ги гледаш отстрани и да им се радваш.

Така е и с проявленията на лично щастие. Едни са намерили щастието, но то се отразява в тях без да ги докосне. Други са хванали посоката, но все още са далеч от целта, въпреки старанията си. Третият, най-редкият вид са щастливците. Това са тези, които не само са намерили щастието, но и съумяват да го запазят и да му се наслаждават.

Нескромно ли ще е да кажа, че се чувствам щастливка? Да, поне засега мисля, че успявам да запазя личното си усещане за удовлетвореност и радост от живота и не виждам причина да го крия. Пу-пу.

А вие?

Споделяне:

Седемчасово повръщане по нощите. Пробвам свещички Вомитусхил-не помагат. След втората без резултат, решавам, че ще ходя до аптеката за други(слава богу, че под носа ни има аптека с денонощно гише). Няма да коментирам откровеното нежелание на сина ми да му ги поставям, но поне е голям и разбира, че се налага, ако искаме да избегнем инжекцията Деган. Момичето от аптеката е любезно, предлага ми друг вариант – Вомакур. Ползвала съм ги и знам, че действат безотказно. Вземам също така и хидрасек и ентерол за по-късен етап. Малко преди полунощ повръщането продължава. Силно казано повръщане, защото вече няма какво да повръща, но го мъчат конвулсии през 30 минути и невъзможност да се задържи каквато и да било течност. След всяка следваща свещичка го уверявам, че вече ще е добре, като вече не вярвам на думите си. Към 2 и половина през нощта вече мисля само за инжекцията Деган, която ще успокои.Звъня на тел. 150, въпреки протестите му, и обяснявам каква е ситуацията с детето ми. Оттам съвсем спокойно ми отговарят как съм трябвало да го заведа в Спешното, за да го прегледат и назначат лечение. Недоумяваща и изнервена отвръщам, че детето не е в състояние да бъде транспортирано, изтощено е и не възнамерявам посред нощите да го развявам по болници. Спокойният глас отсреща ми казва, че ако искам лекар вкъщи, трябва да звънна на тел. 6150. Затварям и набирам номера. Включва се запис на секретар, който невъзмутимо ми обяснява, че всички оператори са заети и трябва да изчакам. Чакам. Чакането продължава към 20 минути. Затварям. Часът е вече три, а синът ми продължава да повръща стомашен сок и на ръба на обезводняване. Държи се мъжки, за разлика от мен. Все пак се старая да се владея. С пълното съзнание, че има опасност от предозиране, рещавам да се върна към Вомитусхила, поне са хомеопатични. Към три и половина поставям пета свещичка и лягам при него. Той заспива, изтощен до краен предел. Аз не мога. Седя в тъмното и се моля. Всяка майка е стигала до това. Когато вече нищо не помага, остават молитвите. Броя минутите, минават десет, двайсет-нищо. Минават критичните трийсет и аз съм нащрек. Нищо. Манава час, а той продължава да спи. Слава богу, свърши се. Към 5 часа вече се унасям и аз, но не мога да заспя дълбоко. Ставам по някое време да надникна в другата стая за малката. Тя поне е добре, спи при баща си.
На сутринта Наско вече посъбрал сили тихичко ми казва: „Мамо, като легна при мен, спрях да повръщам.“
Просто не ми се коментира ситуацията с Бърза помощ. Бях готова да платя голяма сума, само някой да дойде да помогне на детето ми. В такива моменти не мислиш за пари. Но нямаше кой, наистина нямаше. Не съм от хората, които викат Бърза помощ за щяло и нещяло. Наясно съм, че всяка вечер има десетки случаи с тежко болни и умиращи, но по дяволите, моето дете също се нуждаеше от спешна помощ, а нямаше кой да му я даде. Следователно, за мен лично в тая държава няма Спешна или Неотложна или както там се нарича Бърза помощ. Това са фактите към днешна дата в родното ни здравеопазване.

Споделяне:

Написано на ръка и залепено на таблото за съобщения в един вход, на една улица, в един град…

Трудно е да се повярва, че в днешно време съществуват все още такива хора. Малко са, но ги има. И докато ги има, ще я има и надеждата и вярата в човека.

Прощавам ти Георги, който и да си ти. Прощавай и ти.

Източникът на снимката пожела да остане анонимен.

Споделяне:

Насам народе, ела на Женски карнавал, по идея  на Мисис Бу. С известно закъснение се включвам и аз в тази лудост(по-късно ще разберете защо), като ще се опитам да отговоря на въпроса „Доволна съм, че съм жена, защото?…“

Всъщност като се замислих защо аджеба съм доволна, че съм жена, първата ми реакция беше WTF? Ама аз наистина ли съм доволна от това и какво пък му е толкова якото на това да си жена, че чак да съм „хепи-хипи“ от факта. Че то това си е някакво стечение на обстоятелствата, независещо от мен. После в този ред на мисли продължих: Как да знам дали съм доволна, че съм жена, като не съм била мъж. Нали все пак трябва да имам база за сравнение. И ето, за целите на проучването, реших да бъда мъж за един ден.

И така, ето ме мен като един  средностатистически представител на силния пол. Хм, как изглеждам ли? Около 30-те, добре сложен брюнет, с тридневна брада (пфу, тази брада ужасно сърбяла бе! ) Работя в някакъв офис на шибан осемчасов работен ден. Току-що мина новата ни колежка в ултра секси екипче и… нещо стана с мен. Хм, май получих не особено уместна ерекция. А шефът е бесен и ме вика спешно. Бързо, бързо, мисли за друго: глобалното затопляне, сутрешното задръстване, новото А8 на шефа…Баси уникалната кола! Готов съм да му стана доживотен роб, само и само да ми я дава чат-пат да ходя на фитнес. Шефът е такъв смотаняк, а как му се лепят мадамите. Е, тя и моята женичка не е лоша, ама ония мацки са турбо гърли, вее.  Аре пак ми стана…мисли за световната икономическа криза! След работа дали да не ида да пийна по една бира с френдовете в Еврофутбола, или пък да се прибирам на топло при мойта. Аре ве, цял ден съм се гърбил, заслужавам една бира в готина компания. Мойта ще ме чака, няма къде да иде.

Стоп камера. Е, то не било лошо да си мъж, макар че, определено е различно и май понякога конфузно. Дребни човешки радости.

Жалко, че не мога да обобщя „Доволна съм, че съм жена, защото не съм мъж.“ Щеше да е лесно.

А и съм наясно, че опитите ми да вляза в главата на един мъж, да мисля, чувствам и дишам като него, са само една клиширана представа и вероятно нямат много общо с действителността.

И така, не ми е в стила да се тупна в гърдите и да кажа „Жена, това звучи гордо“. Все пак ми харесва да бъда жена, да изглеждам еднакво секси и в пола и в панталон, да плача сърцераздирателно на тъжни филми, да нося високи токчета и да спукам гума на стар селски път, с ясната идея, че веднага някой ще ми се притече на помощ.

И не е само романтичната представа за жените. Харесва ми това, че всеки един ден е огромно предизвикателство за мен. Сутрин съм мама, приготвям закуска и изпращам сина ми на училище, наобяд съм бизнесдама и подписвам договори, следобед съм денс маниачка в залата по аеробика или пия коктейл с дружки в шикозен бар, вечер съм съпруга и приятелка на по чаша вино, и отново мама-храня, къпя, пея приспивни песни. Толкова роли, а съм само една. Абсолютният хаос. Бях чела нещо от Наталия Очкур, което лично за мен перфектно описва днешната жена:

„Я – Женщина, и, значит, я – Актриса,
во мне сто лиц и тысяча ролей.“

И така, в заключение мога да кажа само, че ми харесва да съм жена, защото никога не ми е скучно.

Другите участнички в карнавала Женско царство са:

Бу

Deni4ero

Denia

mikiblue

Креми

Василена

Поли

Петя Кирилова-Грейди

Eneya

Liska

и едно мъжко мнение по въпроса

Споделяне: