моята си камбанария

Седя пред компютъра и хапвам от любимите ми желирани ментови бонбони. Сладко-лютият им вкус се разстила първо в устата ми, а после слиза надолу по гърлото. Поемам въздух с пълни гърди и усещам как ментовият аромат се разнася навътре и изпълва всяка молекула в мен.

Също като чувството за вина, което често пъти е обсебвало мислите ми и е било смъртен враг на съня ми.

Като бях дете, имах малко кученце. Това беше най-милото и обичливо животинче, което съм виждала някога. Една вечер, докато си играеше закачливо в краката ми, аз го настъпах по главичката. То, горкото, се тръшна на земята и почна жално да скимти. Това продължи през цялата нощ, а аз, при все че имах класна на другия ден, не можах да мигна, разкъсвана от чувство за вина и мъка по моето кученце. Слава богу, моята малка Лори се оправи напълно, без никакви последствия, а аз изкарах шестица на класното.

По-късно, разбира се, е имало много по-критични случаи, когато чувството за вина не ми е давало мира.  Моите човешки грешки са били трън най-вече в собствените ми очи. Дълго след като никой вече не си спомня за тях, аз продължавам да ги чопля и анализирам, да връщам лентата назад и да се самонаказвам. Ами ако бях постъпила не така, а иначе; ами ако тогава (не)бях казала това, а нещо друго, ами ако…

Склонността ми към самоанализ е досадна и упорита като ревнива жена. Никак не я харесвам. И не само, че не я харесвам, а на моменти даже ми идва да и отскубна дългия раздвоен език. А не бива. Това е част от мен, а не мога да ненавиждам себе си, против принципите ми е.

Обичам се твърде много, за да си позволя да мразя  нещо в себе си. Последните няколко години работих много в тази посока и не искам някакво препъни камъче наречено „гадно-чувство-за-вина-за-нещо-станало-преди-сто-години“ да ми попречи да продължа напред.

Не мога да изразходвам ценните сегашни моменти, като пилея времето си за безполезни угризения. Имам далеч по-важни неща за правене.

По-лесно е и пази душата от щети.

И да, добре съм, не съм в депресия. Също така писмено декларирам, че съм далече от мисълта за самоубийство. Осъзнавам, че като за първи пост е ужасно тегаво и скучновато и too much стил „мое мило дневниче“, но няма да се извинявам. Не и този път.

Споделяне:

Тук е мястото, не сте сбъркали, попаднали сте на точния адрес. Както писах и в стария блог от днес нататък „Под дъгата“ се мести тук, благодарение на моя добър приятел Дончо.

Това е новият RSS за постове, а това е RSS-а за коментарите.

Старият блог няма да се актуализира, но ще стои с единствена цел да пренасочва посетителите към този адрес. Това, заедно с трансформирането ми в брюнетка, е втората голяма промяна за тази година. Надявам се да е за добро.

Споделяне:

фотокредит: 1. Bright Sun Room, 2. Dormitorio, 3. pink orange and green, 4. Drawers, 5. Five favourite things, 6. no name, 7. no name, 8. Vintage Stove and Aged Walls, 9. Mmmmm

Да си призная честно, не разбирам нищо от интериорен дизайн и обзавеждане. Е да, когато ремонтирахме апартамента, избрах цветовете на стаите и пердетата… И пак ми беше ужасно трудно!

Още от времето на соцмодернизма българката обзавежда дома си сама и никак, ама никак не обича чужда намеса в собствения и уникален прагматично-постсоцмодернистичен и най-вече икономичен стил.

Това, което другаде се върши от специалист с диплома и огромен хонорар, тук влиза в задълженията на всяка една средностатистическа домакиня. И ако може с по-малко пари или почти без пари, ще е най-добре.

А тесните и неудобно проектирани апартаментчета са истинско предизвикателство и за професионален дизайнер, какво остава за лаиците в тази област. Затова и нашенката е станала гъвкава и изобретателна, дълго търсеща и преценяща в решенията си. Дето се вика от табуретка фотьойл ще направи.

В тази връзка от известно време насам системно се заглеждам по блогове за дизайн и интериорни решения. Разбира се, фаворитът сред фаворитите ми е decor8, но и нашият Decocentric е не по-малко вдъхновяващ. И спя спокойно. Като не мога да имам така жадуваното канапе в стил Луи ХVІ, поне му се радвам на картинка.

Споделяне:

Не стойте край надгробния ми камък, не ридайте.
Мен там ме няма, аз не съм заспал.
Аз съм в хилядите ветрове в единна цялост.
Аз съм диамантеният блясък на снежец.
Аз съм слънцето, огряло, жито зряло.
Аз съм нежен, кротък, есенен дъждец.
Не стойте край надгробния ми камък, не ридайте.
Мен там ме няма, аз не съм умрял!

Чух това в една от сериите на „Отчаяни съпруги“ и веднага ме стисна за гърлото. После, докато го дирих из нета, разбрах, че е било рецитирано от Владо Карамазов в последния сезон на Survivor.

Авторът на поемата е неизвестен чак до 1990 година, когато никому неизвестната Мери Фрай заявява, че тя е написала брилянтните стихове и авторството и е потвърдено. 

Тук епитафията може да се прочете в оригинал.

Споделяне: