като лепило
петък, август 21st, 2009-Като лепило.
-Нее, като захарен памук.
Спорим със сина ми колко са меки бузките на Биби. Това заиграване с метафорите ни доставя огромно удоволствие. Той кара червеното си колело и сегиз-тогиз разтваря двете си ръце встрани, все едно ще лети. Тогава ме побиват тръпки и крещя истерично след него. Той се хили глуповато и нахално, но се хваща за кормилото и прави мек завой към мен.
-Споко бе, мамо, внимавам!
-Ох, този пубертет отрано те е подгонил…-аз ли казах това? Не вярвам. Той пак се ухилва, но вече някак конфузно, като след неприлична сцена във филм.
-Мамо, може ли сладолед?
В един миг всичките ми страхове се разпльокват в асфалта като малки водни бомбички.
-Може, но как ще го ядеш, като караш колело? А и бързаме за ключаря, да не затвори на обяд…
Ще вадим ключове, цели четири. Първите, ако не се брои изгубеният неотдавна ключ за входната врата. Още преди да съм довършила изречението, той се е залепил за хладилната витрина и сочи с пръст на продавача кой сладолед си е избрал. Плащаме и тръгваме. С едната ръка крепи голямото колело, с другата яде сладоледа. Спира да оближе течащото по ръцете, брадата и лактите. Бидейки сравнително бързо средство за предвижване в градска среда, когато се тика, колелото е изкючително тромав и неудобен уред. А още повече когато държиш и сладолед в едната си ръка.
Колкото и да му напомням, че ще изпуснем ключаря, основната му мисъл е как по-целесъобразно и пълноценно да оближе разкапващият се от топлото сладолед.
Пристигаме криво-ляво. Майсторът, слава богу, е на работното си място. Докато подавам ключовете, хвърлям бегъл поглед върху ценоразписа, окачен на витрината. Леле, преди доста време ще да съм вадила последно ключове! След като прочитам задължителната за места от този сорт табела „не обиждайте майстора като се пазарите с него!“ дори не смея да попитам колко ще ми струва услугата. След има-няма десетина минути всичките дубликати са готови. Получаваме и бонус халкичка, на която, с риск да жертвам нокът, нанизвам новите ключове. Плащам двайсетачка и си тръгваме.
Наско е видимо доволен и изглежда малко по-голям. Залепя се до мен и бебешката количка. Отново тика колелото, но този път ръцете му са заети от връзката лъскави ключове. Малко свраче, което се любува на блестящата си находка.
-Като крем карамел с топка сладолед-хвърлям му ръкавицата и се хиля. А той, разбира се, само това и чака.
