Случи се
сряда, септември 24th, 2008Мда, случи се неотдавна. Малката ми дъщеричка Бианка се появи на бял свят, малко нетърпелива и много пораснала за своите 38 седмици вътреутробен живот. Десети септември е денят, който тя си избра да се запознае с мен и света. Въпреки че ми изкара акъла, когато тръгна да излиза по-рано от предвиденото, допада ми, че е своенравна и не се съобрази с планиранираното 5 дни по-късно секцио. Така запазихме момента на изненада за всички, които се вълнуваха от това кога ще се случи голямото събитие. 
Радвам се също, че не реши да излезе един ден по-рано, на „великия“ Девети. Не че нейното поколение ще е наясно със събитията, свързани със светлата дата. Просто така, не исках.
Колкото до раждането, всичко стана адски бързо и импровизирано. Предполагам, спестих си няколко евентуални нощи инсомния, както споделих с анестезиолога когато ме подготвяше за операцията. Той пък докато вкарваше епидуралния катетър между прешлените ми, разпита за татусите и как съм изтърпяла. Казах му, че трябва да си леко луд да си направиш една, а всяка следваща е резултат от пристрастяване. Някак се предполагаше, че не би трябвало да ме боли от манипулацията, или поне не би следвало да го показвам. Обаче си болеше и още как.
Болката се усещаше не физически. Тя беше в главата ми, в сетивата ми. В мисълта, че безчувствените ми крака са вързани с колани и кръвта ми изтича по операционната маса. До момента, в който не чух как тя силно изплака. „Боли ли? -едва чувах анестезиологът“ – Вече не, вече не…“Честито, имаш си прекрасно момиченце, 3 800, същинска бухтичка!“ После всички ни казваха „малката мама с голямата бебка“.
През нощта след операцията я отведоха някъде. Не бях съгласна, но акушерката ме убеди, че трябва да си почивам и няма да има кой да се грижи за нея. В родилното имаше няколко бебета, но само едно плачеше почти през цялата нощ. Моето дете. Силните болкоуспокояващи постоянно ме унасяха, но този бебешки плач не ме остави да заспя, въпреки изтощението. Акушерката, която влизаше да ми сменя банките, ме уверяваше, че не е моето бебе, но не и вярвах. Исках да е при мен, да я виждам, да чувам дишането и. Преди още да се съмнe, настоях да ми я доведат. Сложиха креватчето и до моето легло и чак тогава задрямах. А тя ме гледаше, кротка и тиха. Моята малка дъщеричка.
