моята си камбанария

Или както се пее в онази стара песен на Лили Иванова „но щастието трябва да се търси, то никога не идвало само…“

Дали щастието просто се случва като хубавото време или за него трябва да се бориш, да го преследваш? В книгата на Елизабет Гилбърт „Яж, моли се и обичай“ попаднах на едни размишления по този въпрос, които ми харесаха и реших да ги споделя.

„Щастието е следствие от усилията на човека. Бориш се за него, стремиш се към него, изискваш го, а понякога дори тръгваш да го търсиш по света. Трябва да участваш неотклонно в проявленията на собственото си щастие. И щом веднъж си достигнал състояние на щастие, никога не трябва да ставаш немарлив в поддържането му…“

Питам се  участваме ли активно в проявленията на собственото си щастие или просто маркираме?

На тренировките по танци съм забелязала как някои от девойките, въпреки че знаят добре хореографията, не си дават много зор, движенията им са отпуснати и вяли. Други, вероятно начинаещи, имат огромното желание да се впуснат лудо в танците, но все не им се получава. Има и трети вид. Това са момичетата, които танцуват така-сякаш-никой-не-ги-гледа. Невероятно удоволствие е да ги гледаш отстрани и да им се радваш.

Така е и с проявленията на лично щастие. Едни са намерили щастието, но то се отразява в тях без да ги докосне. Други са хванали посоката, но все още са далеч от целта, въпреки старанията си. Третият, най-редкият вид са щастливците. Това са тези, които не само са намерили щастието, но и съумяват да го запазят и да му се наслаждават.

Нескромно ли ще е да кажа, че се чувствам щастливка? Да, поне засега мисля, че успявам да запазя личното си усещане за удовлетвореност и радост от живота и не виждам причина да го крия. Пу-пу.

А вие?

Споделяне:

Седя пред компютъра и хапвам от любимите ми желирани ментови бонбони. Сладко-лютият им вкус се разстила първо в устата ми, а после слиза надолу по гърлото. Поемам въздух с пълни гърди и усещам как ментовият аромат се разнася навътре и изпълва всяка молекула в мен.

Също като чувството за вина, което често пъти е обсебвало мислите ми и е било смъртен враг на съня ми.

Като бях дете, имах малко кученце. Това беше най-милото и обичливо животинче, което съм виждала някога. Една вечер, докато си играеше закачливо в краката ми, аз го настъпах по главичката. То, горкото, се тръшна на земята и почна жално да скимти. Това продължи през цялата нощ, а аз, при все че имах класна на другия ден, не можах да мигна, разкъсвана от чувство за вина и мъка по моето кученце. Слава богу, моята малка Лори се оправи напълно, без никакви последствия, а аз изкарах шестица на класното.

По-късно, разбира се, е имало много по-критични случаи, когато чувството за вина не ми е давало мира.  Моите човешки грешки са били трън най-вече в собствените ми очи. Дълго след като никой вече не си спомня за тях, аз продължавам да ги чопля и анализирам, да връщам лентата назад и да се самонаказвам. Ами ако бях постъпила не така, а иначе; ами ако тогава (не)бях казала това, а нещо друго, ами ако…

Склонността ми към самоанализ е досадна и упорита като ревнива жена. Никак не я харесвам. И не само, че не я харесвам, а на моменти даже ми идва да и отскубна дългия раздвоен език. А не бива. Това е част от мен, а не мога да ненавиждам себе си, против принципите ми е.

Обичам се твърде много, за да си позволя да мразя  нещо в себе си. Последните няколко години работих много в тази посока и не искам някакво препъни камъче наречено „гадно-чувство-за-вина-за-нещо-станало-преди-сто-години“ да ми попречи да продължа напред.

Не мога да изразходвам ценните сегашни моменти, като пилея времето си за безполезни угризения. Имам далеч по-важни неща за правене.

По-лесно е и пази душата от щети.

И да, добре съм, не съм в депресия. Също така писмено декларирам, че съм далече от мисълта за самоубийство. Осъзнавам, че като за първи пост е ужасно тегаво и скучновато и too much стил „мое мило дневниче“, но няма да се извинявам. Не и този път.

Споделяне:

Мокро е. Седя до прозореца с чаша бяло кафе и гледам света навън. Малката спи. Изключила съм всички възможни шумоизлъчватели. Тишината ме напоява с благост  и почти заглушава шума в главата ми. Утре е срещата със съучениците ми. Естествено, мисля какво да облека, за да съм хубава. Записала съм час за фризьор и маникюр, малко ъпгрейд в това мрачно време ще ми дойде добре. Но другото…Тези срещи стават все по-редки. Изгубихме се в лабиринта на живота и не ни се излиза от собствените ни удобни леговища.  Имаме ли за какво да си говорим след толкова време или ще бягаме назад към хербария от спомени-спасителни пояси. Не знам. Единственото, което знам е, че утре вечер в малката кръчмичка на Гладстон ще се съберат не сериозните главни счетоводители, адвокатите с костюми  и зъболекарите, а едни забавни, малко пораснали, но жадни за приключения тинейджъри-моите приятели от гимназията. И пак ще сме на 18.

Споделяне: