моята си камбанария

Толкова исках да напиша поема за лятото-

свежа, топла и зелена

като трева след летен дъжд,

простичка-като Джулай морнинг,

и всички морски изгреви,

първична

като онази лятна любов, която така и не се случи

Исках да напиша красива поема

(за лятото не бива да се пише грозно)

и ровех дни наред във скрина с избледнели спомени

надявах се да избера най-ярката одежда,

но после осъзнах, че на лятото не му трябва дреха,

че най-прекрасното на лятото е неговата голота.

Споделяне:

Или както се пее в онази стара песен на Лили Иванова „но щастието трябва да се търси, то никога не идвало само…“

Дали щастието просто се случва като хубавото време или за него трябва да се бориш, да го преследваш? В книгата на Елизабет Гилбърт „Яж, моли се и обичай“ попаднах на едни размишления по този въпрос, които ми харесаха и реших да ги споделя.

„Щастието е следствие от усилията на човека. Бориш се за него, стремиш се към него, изискваш го, а понякога дори тръгваш да го търсиш по света. Трябва да участваш неотклонно в проявленията на собственото си щастие. И щом веднъж си достигнал състояние на щастие, никога не трябва да ставаш немарлив в поддържането му…“

Питам се  участваме ли активно в проявленията на собственото си щастие или просто маркираме?

На тренировките по танци съм забелязала как някои от девойките, въпреки че знаят добре хореографията, не си дават много зор, движенията им са отпуснати и вяли. Други, вероятно начинаещи, имат огромното желание да се впуснат лудо в танците, но все не им се получава. Има и трети вид. Това са момичетата, които танцуват така-сякаш-никой-не-ги-гледа. Невероятно удоволствие е да ги гледаш отстрани и да им се радваш.

Така е и с проявленията на лично щастие. Едни са намерили щастието, но то се отразява в тях без да ги докосне. Други са хванали посоката, но все още са далеч от целта, въпреки старанията си. Третият, най-редкият вид са щастливците. Това са тези, които не само са намерили щастието, но и съумяват да го запазят и да му се наслаждават.

Нескромно ли ще е да кажа, че се чувствам щастливка? Да, поне засега мисля, че успявам да запазя личното си усещане за удовлетвореност и радост от живота и не виждам причина да го крия. Пу-пу.

А вие?

Споделяне:

Насам народе, ела на Женски карнавал, по идея  на Мисис Бу. С известно закъснение се включвам и аз в тази лудост(по-късно ще разберете защо), като ще се опитам да отговоря на въпроса „Доволна съм, че съм жена, защото?…“

Всъщност като се замислих защо аджеба съм доволна, че съм жена, първата ми реакция беше WTF? Ама аз наистина ли съм доволна от това и какво пък му е толкова якото на това да си жена, че чак да съм „хепи-хипи“ от факта. Че то това си е някакво стечение на обстоятелствата, независещо от мен. После в този ред на мисли продължих: Как да знам дали съм доволна, че съм жена, като не съм била мъж. Нали все пак трябва да имам база за сравнение. И ето, за целите на проучването, реших да бъда мъж за един ден.

И така, ето ме мен като един  средностатистически представител на силния пол. Хм, как изглеждам ли? Около 30-те, добре сложен брюнет, с тридневна брада (пфу, тази брада ужасно сърбяла бе! ) Работя в някакъв офис на шибан осемчасов работен ден. Току-що мина новата ни колежка в ултра секси екипче и… нещо стана с мен. Хм, май получих не особено уместна ерекция. А шефът е бесен и ме вика спешно. Бързо, бързо, мисли за друго: глобалното затопляне, сутрешното задръстване, новото А8 на шефа…Баси уникалната кола! Готов съм да му стана доживотен роб, само и само да ми я дава чат-пат да ходя на фитнес. Шефът е такъв смотаняк, а как му се лепят мадамите. Е, тя и моята женичка не е лоша, ама ония мацки са турбо гърли, вее.  Аре пак ми стана…мисли за световната икономическа криза! След работа дали да не ида да пийна по една бира с френдовете в Еврофутбола, или пък да се прибирам на топло при мойта. Аре ве, цял ден съм се гърбил, заслужавам една бира в готина компания. Мойта ще ме чака, няма къде да иде.

Стоп камера. Е, то не било лошо да си мъж, макар че, определено е различно и май понякога конфузно. Дребни човешки радости.

Жалко, че не мога да обобщя „Доволна съм, че съм жена, защото не съм мъж.“ Щеше да е лесно.

А и съм наясно, че опитите ми да вляза в главата на един мъж, да мисля, чувствам и дишам като него, са само една клиширана представа и вероятно нямат много общо с действителността.

И така, не ми е в стила да се тупна в гърдите и да кажа „Жена, това звучи гордо“. Все пак ми харесва да бъда жена, да изглеждам еднакво секси и в пола и в панталон, да плача сърцераздирателно на тъжни филми, да нося високи токчета и да спукам гума на стар селски път, с ясната идея, че веднага някой ще ми се притече на помощ.

И не е само романтичната представа за жените. Харесва ми това, че всеки един ден е огромно предизвикателство за мен. Сутрин съм мама, приготвям закуска и изпращам сина ми на училище, наобяд съм бизнесдама и подписвам договори, следобед съм денс маниачка в залата по аеробика или пия коктейл с дружки в шикозен бар, вечер съм съпруга и приятелка на по чаша вино, и отново мама-храня, къпя, пея приспивни песни. Толкова роли, а съм само една. Абсолютният хаос. Бях чела нещо от Наталия Очкур, което лично за мен перфектно описва днешната жена:

„Я – Женщина, и, значит, я – Актриса,
во мне сто лиц и тысяча ролей.“

И така, в заключение мога да кажа само, че ми харесва да съм жена, защото никога не ми е скучно.

Другите участнички в карнавала Женско царство са:

Бу

Deni4ero

Denia

mikiblue

Креми

Василена

Поли

Петя Кирилова-Грейди

Eneya

Liska

и едно мъжко мнение по въпроса

Споделяне:

фотокредит: 1. Bright Sun Room, 2. Dormitorio, 3. pink orange and green, 4. Drawers, 5. Five favourite things, 6. no name, 7. no name, 8. Vintage Stove and Aged Walls, 9. Mmmmm

Да си призная честно, не разбирам нищо от интериорен дизайн и обзавеждане. Е да, когато ремонтирахме апартамента, избрах цветовете на стаите и пердетата… И пак ми беше ужасно трудно!

Още от времето на соцмодернизма българката обзавежда дома си сама и никак, ама никак не обича чужда намеса в собствения и уникален прагматично-постсоцмодернистичен и най-вече икономичен стил.

Това, което другаде се върши от специалист с диплома и огромен хонорар, тук влиза в задълженията на всяка една средностатистическа домакиня. И ако може с по-малко пари или почти без пари, ще е най-добре.

А тесните и неудобно проектирани апартаментчета са истинско предизвикателство и за професионален дизайнер, какво остава за лаиците в тази област. Затова и нашенката е станала гъвкава и изобретателна, дълго търсеща и преценяща в решенията си. Дето се вика от табуретка фотьойл ще направи.

В тази връзка от известно време насам системно се заглеждам по блогове за дизайн и интериорни решения. Разбира се, фаворитът сред фаворитите ми е decor8, но и нашият Decocentric е не по-малко вдъхновяващ. И спя спокойно. Като не мога да имам така жадуваното канапе в стил Луи ХVІ, поне му се радвам на картинка.

Споделяне:

Не стойте край надгробния ми камък, не ридайте.
Мен там ме няма, аз не съм заспал.
Аз съм в хилядите ветрове в единна цялост.
Аз съм диамантеният блясък на снежец.
Аз съм слънцето, огряло, жито зряло.
Аз съм нежен, кротък, есенен дъждец.
Не стойте край надгробния ми камък, не ридайте.
Мен там ме няма, аз не съм умрял!

Чух това в една от сериите на „Отчаяни съпруги“ и веднага ме стисна за гърлото. После, докато го дирих из нета, разбрах, че е било рецитирано от Владо Карамазов в последния сезон на Survivor.

Авторът на поемата е неизвестен чак до 1990 година, когато никому неизвестната Мери Фрай заявява, че тя е написала брилянтните стихове и авторството и е потвърдено. 

Тук епитафията може да се прочете в оригинал.

Споделяне:

Обичам лятото. Това е любимият ми сезон. Разбрах го за пореден път, когато днес попаднах на това откровение, което ми върна спомена за безгрижните летни дни със солен привкус на морска пяна и ледена мента…

Но така или иначе тук не е лято и вместо да страдам по прелестите на нещо, което сега ми изглежда толкова измислено и непостижимо, мога да се радвам на хубавинките на зимата.

Зимата е…

Уютно и топло, а навън се сипе парцален сняг. Някой, който много обичаш, те прегръща. Червено вино гъделичка сетивата. Подаръци. Мек плетен шал около шията. Баница с късмети. Ангели в снега. Детски смях. Сняг, чист като бебешка усмивка. Топла вана с аромат на ванилия. Приятели, наздравици, шампанско. Снежни дантели по прозорците на разсъмване. Някъде догаря камина и мирише на дим.

Болна романтичка съм, това е.

Споделяне:

Колко е хубаво денят ти да започне със смс, в който пише: „дължите 0,00 лв. и усмивка.“ Не е закачка от приятел, а чисто и просто инфо от Еконт за доставяне на пратка.

А още по-хубаво е когато отвориш пратката и очите ти се напълнят с красота като тази:

При Astilar, която е техен автор, можете да видите още от тези чашки за чай с аромат на ЛЮБОВ. Тя реши да изпрати безвъзмездно тези ръчно изработени неща за Благотворителния Коледен базар, организиран от ДБМ-Пловдив. Не са ли наистина вълшебни?! Приличат на малки чашки от кукленски сервиз за чай. Прекрасни са.

И малко офтопик, но не и за мен. Днес ме натъжи един въпрос, зададен от близък човек, приятел. Това което правя за базара не го ли усещам като губене на време? Странен въпрос, неочакван. Въпрос, който те перва през лицето като шамар.  При цялата липса на време, двете деца+мъж, домакинството, служебните ангажименти… НЕ, не го чувствам като времегубене, дори не ми е минавало през ума. Не разбирам как желанието да си съпричастен, да помогнеш на някого може да бъде отчетено като губене на време. И се надявам никога да не разбера.

Споделяне:

Днес се навършват десет години от деня, в който си казахме „да“. Официално и публично. Не че преди това не сме си го казвали сто пъти-с поглед,  милувка, жест…

Десетата годишнина от сватбата се наричала Сватба на цветята и също така Сватба на розите и се чудя каква ли символика носи това определение. Любовта е градина, която трябва редовно да се полива и тори. Изисква грижи и внимание, преданост и себеотдаденост. Понякога има болести по цветята и трябва много упорито да се лекуват. Друг път каквото и да правиш, колкото и да се стараеш, нищо не се получава. Но пък веднъж цъфнат ли, розите са уникално красиви и ароматни. И си казваш: да, струваше си усилията.

Каквато и да е символиката, десет години не са малко. Не са и много. Достатъчни са. Достатъчни са да свикнеш да се будиш до Него и да се усмихнеш, без значение колко тежка е била нощта. Достатъчни са да се научиш да вървиш рамо до рамо с Него, без да изоставаш или да крачиш твърде бързо. Достатъчни са да разбереш, че не трябва да променяш, а да приемеш. А сигурно и за много други неща, които трудно се дефинират, защото както казва един малък мъдрец-най хубавото се вижда само със сърцето.

Честита годишнина, мило! Нека нашите рози още дълго да цъфтят.

Споделяне:

-Като лепило.

-Нее, като захарен памук.

Спорим със сина ми колко са меки бузките на Биби.  Това заиграване с метафорите ни доставя огромно удоволствие. Той кара червеното си колело и сегиз-тогиз разтваря двете си ръце встрани, все едно ще лети. Тогава ме побиват тръпки и крещя истерично след него. Той се хили глуповато и нахално, но се хваща за кормилото и прави мек завой към мен.

-Споко бе, мамо, внимавам!

-Ох, този пубертет отрано те е подгонил…-аз ли казах това? Не вярвам.  Той пак се ухилва, но вече някак конфузно, като след неприлична сцена във филм.

-Мамо, може ли сладолед?

В един миг всичките ми страхове се разпльокват в асфалта като малки водни бомбички.

-Може, но как ще го ядеш, като караш колело? А и бързаме за ключаря, да не затвори на обяд…

Ще вадим ключове, цели четири. Първите, ако не се брои изгубеният неотдавна ключ за входната врата. Още преди да съм довършила изречението, той се е залепил за хладилната витрина и сочи с пръст на продавача кой сладолед си е избрал. Плащаме и тръгваме. С едната ръка крепи голямото колело, с другата яде сладоледа. Спира да оближе течащото по ръцете, брадата и лактите. Бидейки сравнително бързо средство за предвижване в градска среда, когато се тика, колелото е изкючително тромав и неудобен уред. А още повече когато държиш и сладолед в едната си ръка.

Колкото и да му напомням, че ще изпуснем ключаря, основната му мисъл е как по-целесъобразно и пълноценно да оближе разкапващият се от топлото сладолед.

Пристигаме криво-ляво. Майсторът, слава богу, е на работното си място. Докато подавам ключовете, хвърлям бегъл поглед върху ценоразписа, окачен на витрината. Леле, преди доста време ще да съм вадила последно ключове! След като прочитам задължителната за места от този сорт табела „не обиждайте майстора като се пазарите с него!“ дори не смея да попитам колко ще ми струва услугата. След има-няма десетина минути всичките дубликати са готови. Получаваме и бонус халкичка, на която, с риск да жертвам нокът, нанизвам новите ключове. Плащам двайсетачка и си тръгваме.

Наско е видимо доволен и изглежда малко по-голям. Залепя се до мен и бебешката количка. Отново тика колелото, но този път ръцете му са заети от връзката лъскави ключове. Малко свраче, което се любува на блестящата си находка.

-Като крем карамел с топка сладолед-хвърлям му ръкавицата и се хиля. А той, разбира се, само това и чака.

Споделяне:

Мина почти година откакто не ходя на работа. Не броя, разбира се, изготвянето на отчета два пъти в месеца за по два часа и ходенето до здравна каса и банката. Човек като се мобилизира, може да свърши повече работа за по-малко време. Особено, ако вкъщи го чака едно малко сладко мишле и един леко попораснал мишок.

Дали заради по-зрялата ми възраст или защото много неща се промениха (включително и аз), сега не се чувствам изолирана и безполезна като първия път.  Докато почти всички около мен учеха или градяха кариера, пътуваха, забавляваха се или просто не правеха нищо, аз дундурках бебе и си мислех как най-хубавите години от живота ми минават в смяната на памперси и бъркането на каши. Чудех се дали ще има край всичко това. Ех, младост…задъхана и припряна, нетърпелива да покорява света.

Всичко е различно сега. Този път приемам майчинството като един изключително хубав и безметежен момент от живота ми. Не че не ми е трудно и на моменти не избеснявам. Глупости, няма такъв филм. Имам си кофтито дни, когато пуфтя и мрънкам, и ме боли глава от недоспиване, и се къпя по нощите, защото само тогава имам време…

Вече знам колко бързо порастват децата. Шеметно и безвъзвратно. Вече знам колко бързо ще свърши това прекрасно време, когато малкото човече, сгушено в ръцете ми, вижда слънцето през моите очи. И как презареждам батериите само от една усмивка.

Защото, в страха си да не пропуснем живота, забравяме да  пием от самия извор на живот.

Споделяне: