моята си камбанария

Гергьовден-а го изпразнувахме точно както си му е редът, на гости на роднини в съседно на Карлово село. На софрата присъстваше задължителното печено агне и „дробена-та“, по нашенски дробсърма. По някое време прерося лек пролетен дъждец, но както  казват старите хора, не е нужно да си Минчо Празников, за да предвидиш, че на Гергьовден ще вали.

След доволното черпене, хапванье и пийванье на корем, домакини и гости се пренесохме на мегдана, където се очакваше да започне всенародното веселие, известно още като селски събор. На някой може и да не му се вярва, но в много села в България по време на големи празници и до днес се провеждат т. нар. пехливански борби. Обикновено трофеят е  някакво животно, коч или теле, но по-престижната награда за победителя е, че за дълго си отвоюва роля в еротичните сънища на всички местни девойки.

Имаше кебапчета с неясен произход (като в оня виц: купи 10 кебапчета, събери куче), попрегорели шишчета и бира на корем, но най-важното имаше ХОРО, ултимативното тракийско право хоро. И така, аз хоро не играх, но пък успях да поснимам-нещо, за което все не намирам време, но пък си ме радва. Клик върху снимката за по-голям размер.

Радвайте се на лятото, на топлото време, на роклите с презрамки и сандалите, на дългите уикенди, които запчват от четвъртък, на всичко. Усмихнати празници на всички!

Споделяне:

Март отново не ни изненада с нищо. Същите истерични изблици и променливи настроения както всяка година-слънце (с) вятър (със) сняг (с) дъжд-пълна програма. За разлика от миналата неделя, когато си спретнахме барбекю на село и прекарахме целия ден навън, този уикенд си останахме вкъщи.

Помогнах на Наси да си направи проекта по Човек и природа. Имаха задача да си изберат един животински вид и да пишат за него, като ползват енциклопедия или интернет. Той харесва акули и съвсем логично реши да пише за тях. Получи се това:

###

Събота вече по традиция е ден за кино . Този път изборът ни се спря на дългочакания „Алиса в Страната на чудесата„. Има ли смисъл да казвам колко уникален филм е това, поне за мен. Селекцията на актьори е чудовищна като самия филм-Джони Деп, Хелена Бонам Картър, Ан Хатауей. Няма по-добър избор за пораснала Алиса от младата актриса Миа Вашиковска. Изящна и сладка, тя изглежда прекрасно на екрана както в ефирната си балеринска рокличка, така и в тежки рицарски доспехи. Ако не знаех кога е написан романа, щях да помисля, че Луис Карол е познавал Джони Деп и го е използвал за прототип на Лудия Шапкар. А Хелена Бонам Картър е идеалното превъплъщение на злата Червена кралица с гигантска глава.

И разбира се няма как да пропуснем шантавия, налудничав, известен на всички Тим Бъртън, автор на шедьоври като „Бийтълджус“, „Едуард ножиците“ и „Батман“.

И на всичко отгоре 3D! Нямаше как да не остана зашеметена от тази фиеста за сетивата, нищо че после леко ме наболяваше глава. Филмът трябва да се види, това е.

###

От известно време насам се хващам, че фотографията все по-силно ме влече. Днес се опитах да приложа на практика правилото на третините, което научих скоро. Жалко, че беше студено и трябваше да снимам на затворено място. Душичката ми плаче за слънце. Така ми се ще да хвърля вече дебелите дрехи и да се разхождам по цял ден навън. Хайде, дано да е по-скоро.

Споделяне:

Седя пред компютъра и хапвам от любимите ми желирани ментови бонбони. Сладко-лютият им вкус се разстила първо в устата ми, а после слиза надолу по гърлото. Поемам въздух с пълни гърди и усещам как ментовият аромат се разнася навътре и изпълва всяка молекула в мен.

Също като чувството за вина, което често пъти е обсебвало мислите ми и е било смъртен враг на съня ми.

Като бях дете, имах малко кученце. Това беше най-милото и обичливо животинче, което съм виждала някога. Една вечер, докато си играеше закачливо в краката ми, аз го настъпах по главичката. То, горкото, се тръшна на земята и почна жално да скимти. Това продължи през цялата нощ, а аз, при все че имах класна на другия ден, не можах да мигна, разкъсвана от чувство за вина и мъка по моето кученце. Слава богу, моята малка Лори се оправи напълно, без никакви последствия, а аз изкарах шестица на класното.

По-късно, разбира се, е имало много по-критични случаи, когато чувството за вина не ми е давало мира.  Моите човешки грешки са били трън най-вече в собствените ми очи. Дълго след като никой вече не си спомня за тях, аз продължавам да ги чопля и анализирам, да връщам лентата назад и да се самонаказвам. Ами ако бях постъпила не така, а иначе; ами ако тогава (не)бях казала това, а нещо друго, ами ако…

Склонността ми към самоанализ е досадна и упорита като ревнива жена. Никак не я харесвам. И не само, че не я харесвам, а на моменти даже ми идва да и отскубна дългия раздвоен език. А не бива. Това е част от мен, а не мога да ненавиждам себе си, против принципите ми е.

Обичам се твърде много, за да си позволя да мразя  нещо в себе си. Последните няколко години работих много в тази посока и не искам някакво препъни камъче наречено „гадно-чувство-за-вина-за-нещо-станало-преди-сто-години“ да ми попречи да продължа напред.

Не мога да изразходвам ценните сегашни моменти, като пилея времето си за безполезни угризения. Имам далеч по-важни неща за правене.

По-лесно е и пази душата от щети.

И да, добре съм, не съм в депресия. Също така писмено декларирам, че съм далече от мисълта за самоубийство. Осъзнавам, че като за първи пост е ужасно тегаво и скучновато и too much стил „мое мило дневниче“, но няма да се извинявам. Не и този път.

Споделяне:

фотокредит: 1. Bright Sun Room, 2. Dormitorio, 3. pink orange and green, 4. Drawers, 5. Five favourite things, 6. no name, 7. no name, 8. Vintage Stove and Aged Walls, 9. Mmmmm

Да си призная честно, не разбирам нищо от интериорен дизайн и обзавеждане. Е да, когато ремонтирахме апартамента, избрах цветовете на стаите и пердетата… И пак ми беше ужасно трудно!

Още от времето на соцмодернизма българката обзавежда дома си сама и никак, ама никак не обича чужда намеса в собствения и уникален прагматично-постсоцмодернистичен и най-вече икономичен стил.

Това, което другаде се върши от специалист с диплома и огромен хонорар, тук влиза в задълженията на всяка една средностатистическа домакиня. И ако може с по-малко пари или почти без пари, ще е най-добре.

А тесните и неудобно проектирани апартаментчета са истинско предизвикателство и за професионален дизайнер, какво остава за лаиците в тази област. Затова и нашенката е станала гъвкава и изобретателна, дълго търсеща и преценяща в решенията си. Дето се вика от табуретка фотьойл ще направи.

В тази връзка от известно време насам системно се заглеждам по блогове за дизайн и интериорни решения. Разбира се, фаворитът сред фаворитите ми е decor8, но и нашият Decocentric е не по-малко вдъхновяващ. И спя спокойно. Като не мога да имам така жадуваното канапе в стил Луи ХVІ, поне му се радвам на картинка.

Споделяне:

Честита Коледа на всички, които обичат да минават оттук! Благодаря на всички за коментарите и също на тези, които са имали желание да напишат такива, но по някаква причина не са го направили.

Колкото и блогът да е личен виртуален дневник, споделянето е двустранен процес. Благодаря ви, че ми позволихте да споделя с вас нещата, които ме докосват. Споделянето истински ме вдъхновява, затова и този блог все още го има и, надявам се, ще го има.

Честита Коледа на всички приятели, обичам ви от сърце!

Честита Коледа на мен и цялото ми семейство!

Пожелавам на всички много здраве и още повече любов. Бъдете търсещи, вдъхновени и влюбени! Търсете красотата във всичките и измерения! Не пропускайте дребните неща, защото те правят живота ни истински и вълнуващ.

Щастлива съм да споделя с вас, че от двата дни Коледен благотворителен базар, организиран от Движение на българските майки, се събраха общо 4103 лева, които ще отидат на 100 % при децата в нужда. Благодаря на всички, които се отзоваха и помогнаха да случим това Коледно чудо.

Моята уникална находка тази Коледа беше този домашен куклен театър, който купих уж за децата, ноо…познайте кой се радва най-много на него?!

Коледните възглавнички с мечета си ги купих просто ей така, за разкош,

а в тази прекрасна плетена рокличка в романтичен стил се влюбих от пръв поглед. Биби изглежда толкова бонбонеста в нея, че не мога да спра да я гушкам.

Весело изкарване на Нова година, ще се видим пак догодина.

Споделяне:

Колко е хубаво денят ти да започне със смс, в който пише: „дължите 0,00 лв. и усмивка.“ Не е закачка от приятел, а чисто и просто инфо от Еконт за доставяне на пратка.

А още по-хубаво е когато отвориш пратката и очите ти се напълнят с красота като тази:

При Astilar, която е техен автор, можете да видите още от тези чашки за чай с аромат на ЛЮБОВ. Тя реши да изпрати безвъзмездно тези ръчно изработени неща за Благотворителния Коледен базар, организиран от ДБМ-Пловдив. Не са ли наистина вълшебни?! Приличат на малки чашки от кукленски сервиз за чай. Прекрасни са.

И малко офтопик, но не и за мен. Днес ме натъжи един въпрос, зададен от близък човек, приятел. Това което правя за базара не го ли усещам като губене на време? Странен въпрос, неочакван. Въпрос, който те перва през лицето като шамар.  При цялата липса на време, двете деца+мъж, домакинството, служебните ангажименти… НЕ, не го чувствам като времегубене, дори не ми е минавало през ума. Не разбирам как желанието да си съпричастен, да помогнеш на някого може да бъде отчетено като губене на време. И се надявам никога да не разбера.

Споделяне:

Неделя вечер е време, когато уикендът свършва и мисълта за новата работна седмица лекичко ни депресира.  Как да си удължим сладкия вкус от почивните дни и да прогоним мрачните мисли? С домашно приготвен сладкиш, разбира се.

Тази плодова крем-пита е един от онези вкусни спомени от моето детство, носещи уюта на мамината кухня, чийто аромат ще помня винаги. Тогава го нямаше това разнообразие от продукти и  домакините най-често показваха майсторлъка си на принципа „от нищо нещо“.

Необходимите продукти са: 1 л. прясно мляко, 6 яйца, 6-7 лъжици захар (аз сложих 6 л. , но който обича по-сладичко, нека да даде и от себе си още малко ), 1 кутия/буркан компот от белени праскови, ванилия, 1/2 козунак. Моят козунак беше със стафиди, което се оказа бонус в случая.

Млякото се вари и се подслажда. Оставя се да изстине. В отделна купа се разбъркват яйцата. Аз проверявам всяко яйце поотделно дали е читаво и след това го добавям към останалите.

Друго си е да имаш помощници в кухнята, нали? Само трябва да се внимава щетите да не са по-големи от ползите.

Към разбитите яйца се прибавя подсладеното мляко и ванилията. Козунакът,  се реже на тънки филии и се нарежда плътно на дъното на тавичката. Отгоре се разпръскват нарязаните на полумесеци белени праскови. Така подготвеният блат се залива с млечно-яйчената смес.

Пече се около 20-30 минути в предварително леко загрята фурна, на максимум 160-170 градуса.

Винаги ми е трудно да установя кога сладкишът е готов. Един от начините да проверите това е като набодете на 2-3 места повърхността с дървена клечка за зъби. Ако е влажна и със следи, трябва още да се пече.

Ако клечката остане суха, значи всичко е ок и сладкишът е готов. Но както винаги в сладкарството, това не е всичко. След като изстине напълно, питата трябва да се обърне! Взимаме друга тава, захлупваме и раз-два-три-въртим. При мен отлепянето не стана отведнъж, не съм чак такъв майстор, та се наложи с дървена лопатка да поотлепя тук-там. От втория път, обаче, нещата ми се получиха идеално.

Ето го и резултатът-великолепна и лека плодова крем-пита. Да ви е сладко!

Споделяне:

Площад Венеция

Гладиаторите през Колизеума са винаги готови за снимка срещу 5 евро.

Панорама от хълма Капитолия, получи се интересно заради облаците и слънцето, което отказваше да се скрие.

Senatus Populusque Romanus-надпис, който може да се види навсякъде в Рим, дори и върху уличните шахти.

Балконите в Рим са много малки и почти винаги са покрити с цветя. Никъде не видях да се вее пране и климатици по фасадите на сградите.

И това е Рим. Църквата Санта Мария Маджоре. Циганката не даваше да я снимам, докато не пуснах монета в панерчето. После даде всичко от себе си.

Ето така се аранжира витрина. Чак да ти се припие следобеден чай.

Стълбите в Рим са трудни за качване, защото са направени не за хора, а за коне. Не е било допустимо един император или сенатор да ходи пеш, затова се е качвал с карета до вилата си.

Площад Испания. Испанските стълби. Любимата ми снимка.

Печени кестени по 2, 50 за 10 бр. Купихме си, разбира се, но ароматът им лъже-на вкус не са нищо особено.

Хубаво свиреше това циганче. Пуснахме му паричка, с надеждата, че тя ще си остане за него, а не за някой, който прибира парсата.

Красивите римлянки не са рядкост, противно на общоприетото схващане.

Хубава и спокойна неделя от мен. Използвайте откраднатия един час пълноценно и си починете добре.

Споделяне:

„И никой не разбра

отива си лятото, идва есента…“

Наистина не разбрах кога се изниза това лято, но пък и есента нещо се ослушва наоколо. Днес, в двора на езиковата,  за първи път ми замириса на есен. Сенките, дърветата, окапалите листа, припряните врабчета-всички знаеха, че тя е вече тук.

Само един храст така се беше накиприл в бяло, че отдалеч изглеждаше като обсипан с късчета искрящ захарен памук. Прелест, която не трябва да остане несподелена.

а тук Биби току-що се е събудила и тръгва на експедиция в училищния двор

А някои идват на училище и така

Наистина ми е трудно да се разделя с лятото, но поне имам утеха. Отивам на мечтаната екскурзия с любимия човек и ще се пръсна от вълнение, не е истина! Остават само три дни до момента когато ще кажа Ciao, Roma!

А дотогава-приготовления за пътуването, триста заръки „кой как кога и защо“ за децата, няколко безсънни нощи, прекарани в компанията на джобния пътеводител за Рим. Предвкусване за нови места, различни хора, красота и другост. До скоро, amici.

Споделяне:

С много радост и малко тревога изпратихме Наси на училище. Стана рано, изми се, закуси. Не бързаше, но в гласа му се усещаше вълнение. Ще бъде третокласник, ехее. Полях му вода преди да излезе и му пожелах успешна година. За първи път няма да го придружа на 15 септември.

Представям си училищния двор-шумен, разнолик. Сънливите цветя, купени предната вечер. Майките с фотоапаратите, учителките със специално фризирани коси, музиката. Всичко на този празник ме връща назад към моето детство. Детето в мен желае от сърце да нарами чантата и да се запъти към училищния двор. Да седне на третия чин до прозореца и да погледне с любопитство към дъската.

Е, не всичко е изгубено безследно, щом той ме повтаря, нали?

Споделяне: