моята си камбанария

Събуждам се. Часът е девет и малък сноп утринна светлина гали челото ми. Ставам и дърпам завесата, не ми е до милувки рано-рано. Боли ме глава. Дали е от двете чаши вино снощи или от друго, не знам. Знам само, че напоследък ми се случва често. Сама съм, децата са при баба им. За първи път от толкова дълго време насам. Това спокойствие и тишина наоколо леко ме безпокои.

Почти две години нон-стоп на режим, като в казармата: ставане сутрин, закуска, тоалет и обличане, а после разходка. След това обяд и следобеден сън-единствените два часа през деня, когато мога да разполагам с времето си или да разтребя вкъщи. Винаги избирам първото. И без друго не трябва да вдигам никакъв шум, защото Тя спи  като заек.

Чета книга или се ровя в интернет. Може и филмче да си пусна. Случва се и да помогна на сина ми за уроците, но рядко. Обикновено той се справя сам и не ми „яде“ от почивката. Това са моите два часа, които минават буквално без да ги усетя. Не бих се лишила от тях. Никоя жена в майчинство не трябва да се лишава от своите два часа лично време. Иначе има опасност от големи щети. Има опасност да се превърнеш в проекция на нещо, което не си ти, да се изгубиш. Тази перспектива ме плаши. Ограниченията на майчинството, които някои жени сами си налагат…това не го разбирам. Да, прекрасно е да си майка, да  отдадеш цялата си енергия и любов на децата си, да им се посветиш. Но едновременно с това е прекрасно да си жена, да си личност, да не забравяш собствените си нужди, да продължиш да живееш, да се развиваш, да търсиш.

Ставам, правя си кафе, пускам си музика. Днес ще се видя със скъпи приятели. Ще хапнем, ще поговорим. Без деца.

Споделяне:

Седемчасово повръщане по нощите. Пробвам свещички Вомитусхил-не помагат. След втората без резултат, решавам, че ще ходя до аптеката за други(слава богу, че под носа ни има аптека с денонощно гише). Няма да коментирам откровеното нежелание на сина ми да му ги поставям, но поне е голям и разбира, че се налага, ако искаме да избегнем инжекцията Деган. Момичето от аптеката е любезно, предлага ми друг вариант – Вомакур. Ползвала съм ги и знам, че действат безотказно. Вземам също така и хидрасек и ентерол за по-късен етап. Малко преди полунощ повръщането продължава. Силно казано повръщане, защото вече няма какво да повръща, но го мъчат конвулсии през 30 минути и невъзможност да се задържи каквато и да било течност. След всяка следваща свещичка го уверявам, че вече ще е добре, като вече не вярвам на думите си. Към 2 и половина през нощта вече мисля само за инжекцията Деган, която ще успокои.Звъня на тел. 150, въпреки протестите му, и обяснявам каква е ситуацията с детето ми. Оттам съвсем спокойно ми отговарят как съм трябвало да го заведа в Спешното, за да го прегледат и назначат лечение. Недоумяваща и изнервена отвръщам, че детето не е в състояние да бъде транспортирано, изтощено е и не възнамерявам посред нощите да го развявам по болници. Спокойният глас отсреща ми казва, че ако искам лекар вкъщи, трябва да звънна на тел. 6150. Затварям и набирам номера. Включва се запис на секретар, който невъзмутимо ми обяснява, че всички оператори са заети и трябва да изчакам. Чакам. Чакането продължава към 20 минути. Затварям. Часът е вече три, а синът ми продължава да повръща стомашен сок и на ръба на обезводняване. Държи се мъжки, за разлика от мен. Все пак се старая да се владея. С пълното съзнание, че има опасност от предозиране, рещавам да се върна към Вомитусхила, поне са хомеопатични. Към три и половина поставям пета свещичка и лягам при него. Той заспива, изтощен до краен предел. Аз не мога. Седя в тъмното и се моля. Всяка майка е стигала до това. Когато вече нищо не помага, остават молитвите. Броя минутите, минават десет, двайсет-нищо. Минават критичните трийсет и аз съм нащрек. Нищо. Манава час, а той продължава да спи. Слава богу, свърши се. Към 5 часа вече се унасям и аз, но не мога да заспя дълбоко. Ставам по някое време да надникна в другата стая за малката. Тя поне е добре, спи при баща си.
На сутринта Наско вече посъбрал сили тихичко ми казва: „Мамо, като легна при мен, спрях да повръщам.“
Просто не ми се коментира ситуацията с Бърза помощ. Бях готова да платя голяма сума, само някой да дойде да помогне на детето ми. В такива моменти не мислиш за пари. Но нямаше кой, наистина нямаше. Не съм от хората, които викат Бърза помощ за щяло и нещяло. Наясно съм, че всяка вечер има десетки случаи с тежко болни и умиращи, но по дяволите, моето дете също се нуждаеше от спешна помощ, а нямаше кой да му я даде. Следователно, за мен лично в тая държава няма Спешна или Неотложна или както там се нарича Бърза помощ. Това са фактите към днешна дата в родното ни здравеопазване.

Споделяне: