моята си камбанария

Днес, докато бяхме на разходка в градската градина, станахме свидетели на сцена на насилие върху дете. Случаят, доколкото успях да разбера, беше следният. Баща ритна дъщеря си пред погледите на всички, защото „пила вода от чешмичката“, а не от шишето, което си носели в тях. Наистина не разбрах какъв точно беше проблемът, че е пила вода оттам, откъдето всички деца пият. Това първо.

Второ, ако за такова „прегрешение“ детето яде ритници, представям си какво му се случва, когато направи някоя истинска беля.

Трето, което лично мен ме касае най-много, моето собствено дете стана свидетел на тази грозна сцена.

Четвърто, доста обезпокоително, никой на площадката не реагира. Дори не знам дали изобщо на някой му направи впечатление. Обществото ни е свикнало с насилието върху деца. Даже и поговорка си имаме: „бий дупе, за да не биеш дупище“. Не може да не сте чували за „дървеният Господ“, а съм сигурна, че има още и още народни умотворения в тази връзка. Поступвай си детето докато е малко, ей тъй, профилактично, че да стане човек! Да да, ама не.

Категорично съм против подобни методи на възпитание. Не вярвам, че с демонстрация на физическо надмощие, може да се постигне нещо различно от емоционално и всякакво увреждане на крехката детска психика. И как ще внушим на децата си, че насилието е нещо лошо, след като ако не вкъщи, то навън те стават неволни свидетели на подобни сцени на родителско безсилие. Защото боят е точно това-родителско безсилие да се справиш с проблемите във възпитанието на едно дете с нормални методи.

За съжаление не можах да направя нищо друго, освен че отведох дъщеря си от площадката за игра.

Споделяне:

Събуждам се. Часът е девет и малък сноп утринна светлина гали челото ми. Ставам и дърпам завесата, не ми е до милувки рано-рано. Боли ме глава. Дали е от двете чаши вино снощи или от друго, не знам. Знам само, че напоследък ми се случва често. Сама съм, децата са при баба им. За първи път от толкова дълго време насам. Това спокойствие и тишина наоколо леко ме безпокои.

Почти две години нон-стоп на режим, като в казармата: ставане сутрин, закуска, тоалет и обличане, а после разходка. След това обяд и следобеден сън-единствените два часа през деня, когато мога да разполагам с времето си или да разтребя вкъщи. Винаги избирам първото. И без друго не трябва да вдигам никакъв шум, защото Тя спи  като заек.

Чета книга или се ровя в интернет. Може и филмче да си пусна. Случва се и да помогна на сина ми за уроците, но рядко. Обикновено той се справя сам и не ми „яде“ от почивката. Това са моите два часа, които минават буквално без да ги усетя. Не бих се лишила от тях. Никоя жена в майчинство не трябва да се лишава от своите два часа лично време. Иначе има опасност от големи щети. Има опасност да се превърнеш в проекция на нещо, което не си ти, да се изгубиш. Тази перспектива ме плаши. Ограниченията на майчинството, които някои жени сами си налагат…това не го разбирам. Да, прекрасно е да си майка, да  отдадеш цялата си енергия и любов на децата си, да им се посветиш. Но едновременно с това е прекрасно да си жена, да си личност, да не забравяш собствените си нужди, да продължиш да живееш, да се развиваш, да търсиш.

Ставам, правя си кафе, пускам си музика. Днес ще се видя със скъпи приятели. Ще хапнем, ще поговорим. Без деца.

Споделяне:

Днес преживях нещо, което в августовската жега ме накара да настръхна. За няколко часа бях частица от големия събор с гайди в село Гела. Днес научих, че това всъщност се счита за родното място на Орфей. Абсолютно оправдано.

И друг път съм слушала родопска музика, обичам  родопското провлачено пеене, което сякаш те отнася в един друг свят, но гайдитее…Няма такава музика просто! Това въздейства на енергийно ниво. Мисля си, че нажаленият глас на гайдата и очарованието на Родопа планина в комбинация са нещо, което могат да предизвикат душевно торнадо и у най-закоравелия циник, а мен направо си ме разплакаха.

Съборът продължава и утре, така че ако се чудите къде да си прекарате неделята и не ви е жал за колата (пътят до там е ужасен!) смело поемайте към Гела.

Споделяне:

Първият и най-важен въпрос за отговорния родител е: кое е най-доброто за моето дете? Когато става въпрос за хигиена, от само себе си става ясно, че най-доброто за децата ни е, ако е възможно да не носят досадните памперси, които:

1. затрудняват движенията им

2. спарват ги

3. причиняват подсичане, различни обриви и алергии

4. скъпи са (изчислено е, че памперсите за отглеждането на едно дете струват към 1000 лв.)

5. замърсяват околната среда

Сигурна съм, че ако се разровя, ще намеря още причини против активното използване на този вид еднократни бебешки пелени. И да, възможно е да минем и без тях. В това се убедих от личен опит.

Преди година, когато дъщеря ми беше на 7-8 месеца, последвах съвета на джи пи-то и започнах да я слагам на гърне и да я изпишквам навън. Отзивите бяха противоречиви, имаше За, имаше и Против. Зарадвах се когато една от мамите в парка се запали по идеята и започна също да учи момиченцето си, едногодишна сладурана, да пишка извън памперса. Детето свикна толкова бързо, че на втория месец вече беше по гащички.

Някъде по това време потърсих и информация по въпроса и научих за ЕБХ-естествената бебешка хигиена. Разбрах, че дори съм закъсняла и че в пълен противовес на това, което пише в дебелите книги, е възможно бебето да се приучи към ЕБХ още от самото си раждане.

Тогава си помислих, че едва ли бих се заела с това трудоемко и времеемко начинание още от деня на появяването на бял свят на дъщеря ми, но не пречи да продължа вече започнатото.

Хубавото беше, че от страна на майка ми и свекърва ми, които също взимат активно участие в отглеждането и възпитаването на дъщеря ми, срещнах абсолютна подкрепа и съдействие. Бабите бяха във възторг от идеята и се надпреварваха да ми обясняват как навремето е нямало памперси и са били принудени да практикуват ЕБХ много от рано. Е, не използваха точно този термин, но това не е никак важно.

Важното беше, че наистина за много кратко време дъщеря ми започна да си върши работата в гърнето. Та така и до днес. Не помня да се е подсичала или да е имала други проблеми. Зимата малко ни обърка работите. Заради студа и неудобството евентуално да сменям по няколко ката дрехи, се принудих да и обувам памперс-гащи. В най-лошия случай съм хвърляла до 2 броя на ден, като голямата работа се вършеше изключително и само в гърнето.

Когато се разхождаме навън, поливаме тревичките. В заведения и детски центрове използваме тоалетната. Носех по няколко чифта гащички за смяна, ако стане „авария“, а напоследък дори не се е налагало. Сега дъщеря ми е на 19 месеца и от доста време вече си казва, когато и се ходи до тоалетна. Остана да махнем само памперса от следобедния и нощен сън и съм сигурна, че съвсем скоро и това ще се случи.

Така че на въпроса „кога да свалим памперса на бебето“, отговорът ми е: още сега.

Споделяне:

Гергьовден-а го изпразнувахме точно както си му е редът, на гости на роднини в съседно на Карлово село. На софрата присъстваше задължителното печено агне и „дробена-та“, по нашенски дробсърма. По някое време прерося лек пролетен дъждец, но както  казват старите хора, не е нужно да си Минчо Празников, за да предвидиш, че на Гергьовден ще вали.

След доволното черпене, хапванье и пийванье на корем, домакини и гости се пренесохме на мегдана, където се очакваше да започне всенародното веселие, известно още като селски събор. На някой може и да не му се вярва, но в много села в България по време на големи празници и до днес се провеждат т. нар. пехливански борби. Обикновено трофеят е  някакво животно, коч или теле, но по-престижната награда за победителя е, че за дълго си отвоюва роля в еротичните сънища на всички местни девойки.

Имаше кебапчета с неясен произход (като в оня виц: купи 10 кебапчета, събери куче), попрегорели шишчета и бира на корем, но най-важното имаше ХОРО, ултимативното тракийско право хоро. И така, аз хоро не играх, но пък успях да поснимам-нещо, за което все не намирам време, но пък си ме радва. Клик върху снимката за по-голям размер.

Радвайте се на лятото, на топлото време, на роклите с презрамки и сандалите, на дългите уикенди, които запчват от четвъртък, на всичко. Усмихнати празници на всички!

Споделяне:

Толкова исках да напиша поема за лятото-

свежа, топла и зелена

като трева след летен дъжд,

простичка-като Джулай морнинг,

и всички морски изгреви,

първична

като онази лятна любов, която така и не се случи

Исках да напиша красива поема

(за лятото не бива да се пише грозно)

и ровех дни наред във скрина с избледнели спомени

надявах се да избера най-ярката одежда,

но после осъзнах, че на лятото не му трябва дреха,

че най-прекрасното на лятото е неговата голота.

Споделяне:

Предстоят ми три дни офлайн на село, в компанията на семейството ми и приятели; ще боядисвам яйца, ще приготвям агне по специална рецепта, ще правя снимки, ако остане време и въобще ще празнувам.

Надявам се  да е слънчево и да не вали, защото планирам да съм през цялото време навън на двора, освен когато не спя. Дивото зове.

Хубави празници на всички и не преяждайте с козунаци, а с агнешко.

Прочетете още:

Подготовка за Великден

Добре че всеки ден не е Великден

Подготовка за Великден-2009

Споделяне:

Преди време попаднах на мейкинга на този филм и си помислих, че българското кино може би все още живо. Днес, когато най-накрая седнах да го гледам, имах огромни очаквания. Не всеки ден български филм влиза в крайната деветка на номинираните за Оскар чуждоезични филми. За мое щастие „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ оправда очакванията ми и даже ги надмина.

Накратко историята разказва за семейство политически бежанци, които напускат България по време на комунистическия режим. Тази сюжетна линия е предадена ретроспективно, през погледа на техния син, който се опитва да събере разпилените късчета на своето минало. С помощта на дядо си,  Бай Дан-царят на таблата, той ще измине дълъг път в „тандем“ в търсене на самия себе си.

Въпреки своя привиден оптимизъм, заявен още в самото заглавие, филмът повдига много сериозни теми, припомня позабравени проблеми, които никога не бива да бъдат забравени. Докато гледаш, си казваш „вярно, точно така беше, чакала съм по два часа на опашка за хляб“ или „слава богу,  вече мога да пътувам свободно където си пожелая и след това да се върна“. После се смееш на сцената със скандирането на „К-П-С-С/Б-К-П и плачеш, когато Баба Сладка получава анонимна картичка от лагера за бежанци в Италия, надписана с почерка на дъщеря и.

Филмът ще докосне дълбоко хората от моето поколение, които по време на режима са били достатъчно големи, за да помнят, но и достатъчно малки, за да си кажат „светът наистина е много голям и спасение дебне отвсякъде“.

Хубав е, гледайте го.

Споделяне:

Март отново не ни изненада с нищо. Същите истерични изблици и променливи настроения както всяка година-слънце (с) вятър (със) сняг (с) дъжд-пълна програма. За разлика от миналата неделя, когато си спретнахме барбекю на село и прекарахме целия ден навън, този уикенд си останахме вкъщи.

Помогнах на Наси да си направи проекта по Човек и природа. Имаха задача да си изберат един животински вид и да пишат за него, като ползват енциклопедия или интернет. Той харесва акули и съвсем логично реши да пише за тях. Получи се това:

###

Събота вече по традиция е ден за кино . Този път изборът ни се спря на дългочакания „Алиса в Страната на чудесата„. Има ли смисъл да казвам колко уникален филм е това, поне за мен. Селекцията на актьори е чудовищна като самия филм-Джони Деп, Хелена Бонам Картър, Ан Хатауей. Няма по-добър избор за пораснала Алиса от младата актриса Миа Вашиковска. Изящна и сладка, тя изглежда прекрасно на екрана както в ефирната си балеринска рокличка, така и в тежки рицарски доспехи. Ако не знаех кога е написан романа, щях да помисля, че Луис Карол е познавал Джони Деп и го е използвал за прототип на Лудия Шапкар. А Хелена Бонам Картър е идеалното превъплъщение на злата Червена кралица с гигантска глава.

И разбира се няма как да пропуснем шантавия, налудничав, известен на всички Тим Бъртън, автор на шедьоври като „Бийтълджус“, „Едуард ножиците“ и „Батман“.

И на всичко отгоре 3D! Нямаше как да не остана зашеметена от тази фиеста за сетивата, нищо че после леко ме наболяваше глава. Филмът трябва да се види, това е.

###

От известно време насам се хващам, че фотографията все по-силно ме влече. Днес се опитах да приложа на практика правилото на третините, което научих скоро. Жалко, че беше студено и трябваше да снимам на затворено място. Душичката ми плаче за слънце. Така ми се ще да хвърля вече дебелите дрехи и да се разхождам по цял ден навън. Хайде, дано да е по-скоро.

Споделяне:

Или както се пее в онази стара песен на Лили Иванова „но щастието трябва да се търси, то никога не идвало само…“

Дали щастието просто се случва като хубавото време или за него трябва да се бориш, да го преследваш? В книгата на Елизабет Гилбърт „Яж, моли се и обичай“ попаднах на едни размишления по този въпрос, които ми харесаха и реших да ги споделя.

„Щастието е следствие от усилията на човека. Бориш се за него, стремиш се към него, изискваш го, а понякога дори тръгваш да го търсиш по света. Трябва да участваш неотклонно в проявленията на собственото си щастие. И щом веднъж си достигнал състояние на щастие, никога не трябва да ставаш немарлив в поддържането му…“

Питам се  участваме ли активно в проявленията на собственото си щастие или просто маркираме?

На тренировките по танци съм забелязала как някои от девойките, въпреки че знаят добре хореографията, не си дават много зор, движенията им са отпуснати и вяли. Други, вероятно начинаещи, имат огромното желание да се впуснат лудо в танците, но все не им се получава. Има и трети вид. Това са момичетата, които танцуват така-сякаш-никой-не-ги-гледа. Невероятно удоволствие е да ги гледаш отстрани и да им се радваш.

Така е и с проявленията на лично щастие. Едни са намерили щастието, но то се отразява в тях без да ги докосне. Други са хванали посоката, но все още са далеч от целта, въпреки старанията си. Третият, най-редкият вид са щастливците. Това са тези, които не само са намерили щастието, но и съумяват да го запазят и да му се наслаждават.

Нескромно ли ще е да кажа, че се чувствам щастливка? Да, поне засега мисля, че успявам да запазя личното си усещане за удовлетвореност и радост от живота и не виждам причина да го крия. Пу-пу.

А вие?

Споделяне: